3

Няма дори да коментирам, защото си мисля, че е достатъчно само да бъде прочетен следващият текст.. мнението ми в случая е нещо, от което нямаш безкрайна нужда, защото вярвам, че на моменти е хубаво да не споделям какви мисли са ме споходили за нещо, а да те оставя да бъдеш споходен от собствените си мисли.

Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата.

Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата.Точно днес се навършват пет години от деня, в който започна да ме бие с чадър поглавата. Отначало не можех да го понасям; сега съм свикнал.Не знам как се казва. Знам само, че е обикновен човек, със сив костюм, прошаренакоса и с незапомняща се физиономия. Срещнах го преди пет години, в една топлаутрин. Четях вестник удобно разположен на пейка под сянката на едно дърво в Палермската гора. Изведнъж усетих, че нещо ме потупва по главата. Беше същиятчовек, който сега, докато пиша тези редове, продължава механично и безразличнода ме бие с чадър по главата.

В онзи момент, се обърнах, изпълнен с негодувание – той продължи да минанася удар след удар. Запитах го дали не е луд - никаква реакция. Тогава гозаплаших, че ще извикам полицай – изобщо не се стресна, продължи спокойноработата си. Поколебах се, но като видях, че няма намерение да се откъсва отзаниманието си, станах и му ударих един юмрук в лицето. Човекът изстена леко ипадна на земята. Надигна се веднага, но явно с големи усилия, и пак се заловимълчаливо да ме бие с чадъра по главата. Носът му кървеше и тогава ми стана жалза човека, дори изпитах угризения, че го бях ударил толкова силно. В интерес наистината, човекът изобщо не ме удряше истински с чадъра, по-скоро леко мепотупваше, съвсем безболезнено. Естествено, че дори тези потупвания сабезкрайно неприятни. Всички знаем, че когато някоя муха ни кацне на челото, неизпитваме никаква болка – изпитваме досада. Е, онзи чадър беше една огромнамуха, която на равни интервали кацаше на главата ми.

Убеден, че пред мен стои истински луд, реших да се махна. Човекътмълчаливо ме последва, без да спира да ме бие. Тогава хукнах да бягам (туктрябва да отбележа, че малко хора могат да се мерят с мен по бързина). Той севтурна да ме преследва в отчаян опит да ми нанесе някой удар. Моят мъчител сезадъхваше, задъхваше, задъхваше и пъшкаше толкова, че в един момент сипомислих, че ако продължи да тича, скоро ще се строполи мъртъв на място. Затовапреминах от бегом в умерен ход. Погледнах го. На лицето му не се четеше ниблагодарност, ни укор. Само продължаваше да ме бие с чадър по главата. Хрумнами да отида в участъка и да кажа: “Господин полицай, този човек ме бие с чадърпо главата.” Безпрецедентно. Полицаят щеше да ме изгледа подозрително, да мипоиска документите, да почне да ми задава неудобни въпроси, а накрая нищочудно и да ме арестува.

Сметнах, че май най-добре е да си ходя вкъщи. Взех автобус 67. Той, без даспира да ме бие, се качи след мен. Седнах на първата седалка. Той застана прав домен – с лявата ръка се държеше за лоста, с дясната неумолимо размахваше чадъра.Отначало пътниците само се споглеждаха и подсмихваха. Шофьорът взе да нинаблюдава в огледалото. Постепенно смехът на хората прерасна в кикот, кикотгръмък и нескончаем. Аз, от срам, пламтях като божур. Моят преследвач, явномного над тези неща, продължаваше да удря.

Слязох, слязохме, на Пасифико, на моста. Вървяхме по булевард Санта Фе.Всички се обръщаха и ни зяпаха глупаво. Идеше ми да им кресна: “Какво сте низяпнали, тъпаци такива? Да не би никога да не сте виждали да бият някого с чадърпо главата?” Но се сетих, че в действителност едва ли някога са виждали таковачудо. Пет-шест деца тръгнаха след нас, надавайки бесни крясъци.

Но аз имах план. Щом стигнех у дома, щях ловко да му затръшна врататапод носа. Не успях – той ме изпревари, с твърда ръка сграбчи дръжката, понапънасе и влезе с мен.

Оттогава не е спирал да ме бие с чадъра по главата. Доколкото ми еизвестно, никога не е спал и нищо не е ял. Стига му това, че ме бие. Навсякъде е смен, дори в най-интимните моменти. Спомням си, че в началото ударите мипречеха да заспя; сега си мисля, че без тях би ми било невъзможно да спя.

Така или иначе, отношенията ни не винаги са били добри. Колко пъти и какли не съм го молил да ми обясни поведението си. Напразно – безмълвнопродължаваше да ме бие с чадъра по главата. Неведнъж съм го удрял с юмрук,ритал съм го и , Господ да ми прости, дори съм му посягал с чадър. Той приемашеударите кротко, приемаше ги просто като част от работата си. И това е именно най-изумителната черта на неговата личност – тази спокойна увереност в делото,тази липса на омраза. Накратко, убеждението, че изпълнява тайна и висша мисия.

Въпреки липсата на физиологични нужди, знам, че, когато го удрям,изпитва болка, знам, че е слаб, че е смъртен. Знам също, че един куршум би меосвободил от него. Само не знам за кого трябва да е куршума – за него или за мен.Чудя се и дали, когато и двамата вече сме мъртви, няма да продължава да ме бие счадър по главата. Както и да е, цялото това умуване е безполезно – признавам, чене съм способен да го убия, нито да се самоубия.

От друга страна, наскоро разбрах, че не бих могъл да живея без неговитеудари. Сега, все по-често, ме гризе едно предчувствие. Нова мъка ме гнети, гнетиме мисълта, че може би точно, когато най-много се нуждая от него, този човек щеси тръгне и повече не ще изпитам онези нежни потупвания с чадъра, благодарениена които спях така дълбоко.

(Фернандо Сорентино)