3

Няма дори да коментирам, защото си мисля, че е достатъчно само да бъде прочетен следващият текст.. мнението ми в случая е нещо, от което нямаш безкрайна нужда, защото вярвам, че на моменти е хубаво да не споделям какви мисли са ме споходили за нещо, а да те оставя да бъдеш споходен от собствените си мисли.

Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата.

Съществува един човек, който има навика да ме бие с чадър по главата.Точно днес се навършват пет години от деня, в който започна да ме бие с чадър поглавата. Отначало не можех да го понасям; сега съм свикнал.Не знам как се казва. Знам само, че е обикновен човек, със сив костюм, прошаренакоса и с незапомняща се физиономия. Срещнах го преди пет години, в една топлаутрин. Четях вестник удобно разположен на пейка под сянката на едно дърво в Палермската гора. Изведнъж усетих, че нещо ме потупва по главата. Беше същиятчовек, който сега, докато пиша тези редове, продължава механично и безразличнода ме бие с чадър по главата.

В онзи момент, се обърнах, изпълнен с негодувание – той продължи да минанася удар след удар. Запитах го дали не е луд - никаква реакция. Тогава гозаплаших, че ще извикам полицай – изобщо не се стресна, продължи спокойноработата си. Поколебах се, но като видях, че няма намерение да се откъсва отзаниманието си, станах и му ударих един юмрук в лицето. Човекът изстена леко ипадна на земята. Надигна се веднага, но явно с големи усилия, и пак се заловимълчаливо да ме бие с чадъра по главата. Носът му кървеше и тогава ми стана жалза човека, дори изпитах угризения, че го бях ударил толкова силно. В интерес наистината, човекът изобщо не ме удряше истински с чадъра, по-скоро леко мепотупваше, съвсем безболезнено. Естествено, че дори тези потупвания сабезкрайно неприятни. Всички знаем, че когато някоя муха ни кацне на челото, неизпитваме никаква болка – изпитваме досада. Е, онзи чадър беше една огромнамуха, която на равни интервали кацаше на главата ми.

Убеден, че пред мен стои истински луд, реших да се махна. Човекътмълчаливо ме последва, без да спира да ме бие. Тогава хукнах да бягам (туктрябва да отбележа, че малко хора могат да се мерят с мен по бързина). Той севтурна да ме преследва в отчаян опит да ми нанесе някой удар. Моят мъчител сезадъхваше, задъхваше, задъхваше и пъшкаше толкова, че в един момент сипомислих, че ако продължи да тича, скоро ще се строполи мъртъв на място. Затовапреминах от бегом в умерен ход. Погледнах го. На лицето му не се четеше ниблагодарност, ни укор. Само продължаваше да ме бие с чадър по главата. Хрумнами да отида в участъка и да кажа: “Господин полицай, този човек ме бие с чадърпо главата.” Безпрецедентно. Полицаят щеше да ме изгледа подозрително, да мипоиска документите, да почне да ми задава неудобни въпроси, а накрая нищочудно и да ме арестува.

Сметнах, че май най-добре е да си ходя вкъщи. Взех автобус 67. Той, без даспира да ме бие, се качи след мен. Седнах на първата седалка. Той застана прав домен – с лявата ръка се държеше за лоста, с дясната неумолимо размахваше чадъра.Отначало пътниците само се споглеждаха и подсмихваха. Шофьорът взе да нинаблюдава в огледалото. Постепенно смехът на хората прерасна в кикот, кикотгръмък и нескончаем. Аз, от срам, пламтях като божур. Моят преследвач, явномного над тези неща, продължаваше да удря.

Слязох, слязохме, на Пасифико, на моста. Вървяхме по булевард Санта Фе.Всички се обръщаха и ни зяпаха глупаво. Идеше ми да им кресна: “Какво сте низяпнали, тъпаци такива? Да не би никога да не сте виждали да бият някого с чадърпо главата?” Но се сетих, че в действителност едва ли някога са виждали таковачудо. Пет-шест деца тръгнаха след нас, надавайки бесни крясъци.

Но аз имах план. Щом стигнех у дома, щях ловко да му затръшна врататапод носа. Не успях – той ме изпревари, с твърда ръка сграбчи дръжката, понапънасе и влезе с мен.

Оттогава не е спирал да ме бие с чадъра по главата. Доколкото ми еизвестно, никога не е спал и нищо не е ял. Стига му това, че ме бие. Навсякъде е смен, дори в най-интимните моменти. Спомням си, че в началото ударите мипречеха да заспя; сега си мисля, че без тях би ми било невъзможно да спя.

Така или иначе, отношенията ни не винаги са били добри. Колко пъти и какли не съм го молил да ми обясни поведението си. Напразно – безмълвнопродължаваше да ме бие с чадъра по главата. Неведнъж съм го удрял с юмрук,ритал съм го и , Господ да ми прости, дори съм му посягал с чадър. Той приемашеударите кротко, приемаше ги просто като част от работата си. И това е именно най-изумителната черта на неговата личност – тази спокойна увереност в делото,тази липса на омраза. Накратко, убеждението, че изпълнява тайна и висша мисия.

Въпреки липсата на физиологични нужди, знам, че, когато го удрям,изпитва болка, знам, че е слаб, че е смъртен. Знам също, че един куршум би меосвободил от него. Само не знам за кого трябва да е куршума – за него или за мен.Чудя се и дали, когато и двамата вече сме мъртви, няма да продължава да ме бие счадър по главата. Както и да е, цялото това умуване е безполезно – признавам, чене съм способен да го убия, нито да се самоубия.

От друга страна, наскоро разбрах, че не бих могъл да живея без неговитеудари. Сега, все по-често, ме гризе едно предчувствие. Нова мъка ме гнети, гнетиме мисълта, че може би точно, когато най-много се нуждая от него, този човек щеси тръгне и повече не ще изпитам онези нежни потупвания с чадъра, благодарениена които спях така дълбоко.

(Фернандо Сорентино)

2

Замисляш ли се достатъчно често за това, което ти казва някой? Да, чуваш, може би дори слушаш. Но връщаш ли се назад по-късно, мислиш ли за чутото? Учиш ли се от другите? Не е лесно да приложиш чуждото научено, да се учиш от чуждите грешки.. хората по-често си мислим, че "това на нас не може да се случи" и пак си правим, каквото си знаем.

Малко се отдалечавам от идеята обаче. Пак.

Това, което ме наведе на тези мисли, е ето тази песен:

.. която не бях чувала отдавна, но си припомних снощи. Не й знаех дори името.. но google го знаеше :)

Carmen Queasy? Като предимно любопитен човек, трябваше да знам коя е тази Кармен. Е, такава няма. Според краткото проучване, което заформих, Carmen Queasy е нещо като игра на думи и стои на мястото на "calm and queasy", което в Yahoo! answers е обяснено по следния начин: душевното ти състояние, когато се продаваш. Разбирай го както пожелаеш, но популярното мнение е, че става въпрос за най-старата професия. (не е изключено обаче да се отнася и за наемни убийци, примерно)

Важното тук е.. вслушваме ли се в това, което слушаме, или всичко минава покрай ушите ни като една песен? Ей така, без да остава за дълго в съзнанието ни, без да вкарва данни в мозъка ни.

Можем да намерим нещо за себе си на много места, трябва за целта обаче да потърсим.

Ти.. търсиш ли?

Много. (a.k.a "1")

Отдавна не ми се беше случвало в момента, в който се сетя за блога си и за желанието да пиша в него.. да ми дойдат около 5 хиляди неща на ум, които ИСКАМ да споделя. Не да кажа, а да споделя. Защото при казването, не се знае дали някой те слуша. А нещата, които заляха ума ми този път, някак си си мисля, че имат смисъл и си струват да бъдат СПОДЕЛЕНИ. Ще ги номерирам в следващите постове.. надявам се да успея да изпиша тази вечер всичко, което бях решила, защото до утре (тъжно, но факт) вече ще си е заминало от главата ми.

Не знам ставало ли е дума по-рано, но имам сериозно влечение към фотографията като изкуство. За малко да я уча, за много, много малко. В крайна сметка реших, че по-добра идея е да завърша нещо "по-стабилно", което също така да ме влече (Реклама), а фотографията да бъде моето "тайно оръжие". Т.е., да се опитам да я развия доколкото мога и да видя докъде ще стигна сама. Защото не мисля, че една диплома в тази област би ми помогнала повече за евентуално навлизане в бизнеса, отколкото едно добро портфолио. Може да греша. Но едва ли.

Причината да казвам всичко това е "номер 1" или първото нещо, което имам да споделя днес. И то е нещо като олицетворение на фотографията, говореща без думи, разказваща истории, споделяща мисли, разкриваща чувства... запаметяваща мигове и даваща живот на спомените.

Директно давам линк към сайта, който ме заведе там, където вие трябва да стигнете :) Един живот, разказан с по една снимка на ден в продължение на 19 години. Впечатляващо е, повярвайте ми. Макар и повечето снимки да не са особено интересни или качествени, магията им се крие в това, че в тях сякаш все още живее отдавна починалия автор.

>>> http://www.mentalfloss.com/blogs/archives/15131 (статия по въпроса)

>>>http://photooftheday.hughcrawford.com/ (оригиналният сайт)

Илюстрирам със снимката, направена в деня, когато съм се родила:

Интересно е чувството да видиш нещо, родило се заедно с теб. Било то друго човешко същество, песен, идея или.. снимка :)

Enjoy.

Inception. (и някви други незначителни мисли)

Can't believe, че са минали месеци вече откакто не съм писала тук някакви умни неща. Или каквито и да е неща, дори не толкова умни.. :О

Малко е странно как преди час, когато си отворих блога, имах да кажа 65 хиляди неща и се чудех с кое да започна, а сега - когато наистина тръгнах да пиша - всичко ми се изпари от главата. Може би е виновен за това фактът, че е 03:35 часът през нощта, а денят, който преди малко свърши, беше леко гаден и в главата ми е една малка кашичка.. Или пък просто съм затъпяла, въпреки че имам чувството, че по-скоро съм помъдряла известно

количество в последно време.

Както и да е.. да се насочим към темата на поста, която няма нищо общо с моето умствено състояние, въпреки че пак ще се стигне до обсъждането на някакви мозъчни процеси в крайна сметка :) Филмът: Генезис (иначе казано Inception); Актьорите: Лео ДиКаприо и

Джоузеф Гордън-Левит (поне над тези ще се концентрираме.. :Р)

Та.. Лео е един интересен случай. Надебеля, остаря и чак тогава стана нещо повече от

давещ се младеж с добро сърце и без пари. Иначе казано.. чак сега лека-полека успява да

се откъсне от образа си на Джак от Титаник. Не лош образ, разбира се. :) Титаник си остава велик филм, колкото и да го мрази брат ми (нищо не разбира :Р)

Джоузеф Гордън-Левит от своя страна съм споменавала и преди и си знаете съответно вече, че имам известни симпатии към него :) Историята на любовта ми към него се простира

далееееч, далеч.. до

времето, когато "На гости на третата планета" беше едно от гледаемите неща по телевизията. :) Еееех, да беше пак тогава. Забавлявахме се на яки предавания, тип Улица Сезам и Блясъчко Мечтателникът.

Както и да е, да се върнем на Генезис! Интересен. Цялата идея се върти около сънищата и реалността. Около реалните сънища и реалността, която си мислим, че сънуваме. Звучи малко объркващо поднесено по този начин и дори си мислех, че филмът ще е тип The Prestige - който много хора гледат по 2-3 пъти докато схванат.. но не! Лесно беше да се следи какво точно става и в кое измерение.. дали е реално, дали не е. Хареса ми идеята с талисманите (да не говорим, че пумпалът беше як и искам такъв). Финалът беше леко смотан - явно се бяха опитали да направят такъв, който да държи зрителя в напрежение, да се чуди "Сега това реално ли беше, уу-аа?" и т.н., ама не им се получи. И все пак, въпреки края, ми хареса много. Препоръчвам. :) Още повече, че темата за сънищата като цяло си е интересна, а да си представиш, че можеш да живееш друг живот докато си спиш е меко казано изкушаващо!

И за финал: тъй като малко материал има за Блясъчко в интернет, а много ми се искаше да го припомня на когото не се сеща - ето началната песничка (на испански, защото я няма в друг вариант)

Dear John, ...

"Dear John" ("С дъх на канела") е нов филм по книга на Nicholas Sparks - разбира се, романтичен. Все повече и повече се убеждавам, че този автор няма грешка. Поне не в моите очи. Успява да направи нещо наистина стойностно, всеки път, в ниша, която е толкова задръстена от филми, че вече почти никой романтичен не се приема на сериозно...

The lost art of letter writing. Която и тетрадка да си отворя от стари години, някъде из страниците има писма. Неизпратени писма. За приятели.. за непознати... Понякога си ги чета. Става ми смешно, понякога дори ме е срам.. Но повече от всичко ми е интересно - да разбера как съм мислила преди време, какво съм чувствала, какво ми се е случвало. Неща, които тогава не съм мислила, че ще забравя, защото са ми се стрували толкова важни и сериозни, сега са сякаш истории от живота на някой непознат.

Писмата наистина са изкуство. Изкуството да запечатваш моменти и чувства... Малко като този блог, въпреки че не е особено личен или поетичен (по мой собствен избор е такъв, какъвто е.)

Случвало ми се е да тръгна да пиша тук, но да стане нещо, което да ме прекъсне. Да ми спре интернетът, например. :P На следващия ден все още ясно помня точно какво съм щяла да напиша, но не го пиша. Моментът вече е отминал. Думите могат да бъдат възпроизведени наново, разбира се - ще са същите думи, но за мен вече нямат същата стойност, каквато са имали предния ден.

Не мисля, че има по-хубав начин да се изразиш от писмото. На живо думите са също така красиви, но не са вечни.. След ден-два избледняват, след месец вече едва се помнят, а след години - съвсем ги няма. А писмото е все още там. Пожълтяло от времето, може би - и още по-добре.. свидетелство за изминалите години. А чувството да отвориш писмо.. Да докоснеш хартията, да усетиш аромата й.. да проследиш всяка завъртулка в почерка. Сякаш си бил там, когато е писано.

Надявам се не сте помислили, че леко съм се чалнала, ами сте си представили описаното. :)

P.S. Относно филма да кажем нещо все пак! :D Много, много приятен. С няколко тъжни момента, в които леко ти се насълзяват очите без да искаш - винаги е плюс. С неопределен край, за да можеш сам да си го представиш. Ако дотук сте харесвали филмите, които съм оценявала високо в блога, гледайте и този - хубав е. Щом ме накара да изпиша такъв роман.. :)

Ето и една много нежна песничка от филма:

(Enjoy.)

Long time, no see.

Отдавна не съм писала в драгия блог и това трябва да поправи незабавно.

Тъй като ме мързи да пиша дълъг пост с душевни излияния, само ще пусна една хубава песничка на Red Hot Chili Peppers, която бях забравила, но като чух отново преди малко ми подейства добре след всичките притеснения за утрешния изпит :) Enjoy

От кога не бях гледала филми.. :)

Сигурна съм, че имате един куп филми, които редовно намират начин да ви се набият на очи и все си казвате "Ейй, този ще го гледам някой път" и все не го гледате.


Най-после изгледах един такъв от моя мислен списък! Казва се Big Fish и определено не беше това, което очаквах, въпреки че не знаех какво точно да очаквам.. хах Но едно беше сигурно - че дори да не ми хареса, няма да съжалявам, че съм го гледала. Най-малкото щеше да е задраскан от списъка и вече нямаше да ми се набива на очи постоянно!

Режисьор на филма е Tim Burton, което си говори само за себе си. Поне при него знаеш какво да очакваш - нищо! Защото каквото и да очакваш, винаги те изненадва :)



Адски много харесвам Ewan McGregor и с риск да прозвуча като пълен идиот, който само това гледа.. много е хубав! :) ха!


Във филма се справя перфектно с актьорската игра, както винаги. Не знам дали акцента, който вади, си е негов или го е учил специално за филма. Според мен по принцип не говори така, защото съм гледала веднъж-два пъти Long Way Down и нямам спомен да е имал странен акцент - а щях да си спомням, защото южняшкият акцент ме дразни :P Но.. браво, ако го е учил! Нямаше грешка



Много добре са уцелили и двете актриси, които играят Сандра съответно като млада и по-възрастна - Alison Lohman и Jessica Lange. Действително си приличат :)




Филмът е много хубав. Мисля, че си заслужава. (Няма да му давам оценка от 1 до 5 или еди-колко-си звезди, защото никога не знам как да оценя нещо с риск да не го приравня към нещо друго, на което съм дала същия рейтинг, а което не е толкова добро) Прииска ми се и аз да имам такова лудо въображение като главния герой. Така поне в главата ми животът щеше да е приказка! :Р